Живеем в свят, в който злото и доброто са се вкопчили здраво и този път неспасяемо за една от двете страни, каза писателят, на представянето на новия си роман „Пиафе”
Жестока. Силна. Огнена. Стряскаща. Емоционална. Така издателят Стойо Вартоломеев представи новата книга на писателя Недялко Славов- „Пиафе”. Пловдивската премиера на романа се състоя снощи в книжарница „Хермес- Централ” и събра десетки почитатели на изящното слово и много приятели на автора.
Последните книги на Недялко Славов стават все по-заострени и метафорични. Препоръчвам на читателя да чете подтекста, да се вгледа в него. „Пиафе” е звучна плесница по странните идеологически отношение и внушения, които се натрапват на съвременното общество, каза издателят Вартоломеев, като уточни, че тъгува за съдбата на красивите млади персонажи в книгата- Крис и Зара, които, по думите му, не заслужават такава съдба. Големият въпрос, който задава тази книга, е „Защо потъва тоя свят, Господи?”. Това е. Какво се случва? Защо се променят архитиповете на природата. Защото новите идеологии на съвременното общество преосмислят цялото световно битие, допълни управителят на издателска съща „Хермес”.
Недялко Славов разкри пред публиката, че всъщност работата му по „Пиафе” е стартирала преди предпоследния му роман, донесъл му толкова много награди- „Камбаната”. Тази книга я започнах преди около три години. Беше историята на един млад мъж и една млада жена. Бях си поставил задачата да напиша роман, в който, в линейното време на разказа да разположа едновременно развития на два героя. Това беше обречено от самото начало, защото словесното изкуство е подвластно на линейно подреждане. Полека, с времето, идеята изкристализира и започна един разказ от Аз форма, от страна на мъжа и жената, обясни за началото на „Пиафе” Славов.
Не крие, че е започнал романа първо с идеята за езиков експеримент с убеждението, че човек става писател, когато езикът го признае за такъв. Винаги съм мислил, че преди да станеш писател трябва много много дълго време да си бил читател, в буквалния и преносния смисъл на думата. Романът го бях замислил като една драматична игра, но в този момент ме връхлетя „Камбаната” и го изоставих настрани. Като се върнах към него бях напълно дистанциран от всичко други и напълно наясно какво искам, допълни авторът.
Не скри, че както във всички оставали романи, и в „Пиафе” е робувал на творческото си верую, че трябва да знае финала и че трябва да има голяма метафора. Когато виждаш финалната права отдалече ти не забравяш да губиш темпо и всички тези неща се отразяват и върху самия стил на писане, и върху самото движение на вътрешния разказ, убеден е писателят.
Пред публиката сподели, че „Пиафе” е станала възможна благодарение на две свои пътувания в непознати територии. Първото било до психоболницата в Раднево. Там, за около три часа, видял неща, които ще запомни цял живот. Първият ми час в Раднево беше зловещо. Заради особената тишина. След това обаче ти става невероятно спокойно. Защото всъщност безшумен е и редът на мирознанието. Преживяването ми в Раднево представлява някъде около една пета от книгата, разкри Недялко Славов.
В другото пътуване открива името на романа и основата му. То било до София. Там се озовал случайно в конната база н Борисовата градина. За да се запознае с майстор жокей. От него научих неща за конете, които ме потресоха в красивия смисъл на думата. Винаги съм имал дълбоко подозрение, че понеже човекът е странно, лакомо създание, той смята, че е център на света и че всичко му принадлежи априори. Но там започна в мен да се прояснява една мисъл. Че всъщност мълчаливата природа ни налага едни мерки и тя поддържа нашата хармония. Тя е вид мерна единица за това доколко сме в числото на Фибоначи, доколко сме в Божия порядък на нещата. Тъй като откровено света от началото на миналия век е тръгнал директно към разрушаването на Божия проект за човека. Жокеят Пламен ми каза няколко много интересни неща за пиафе, която е една от висшите фигури в конната обездка- стойката със счупеното краче. Това е марш на място. Научих, че конят изпълнява пиафе единствено и само, когато на гърба му е жокеят, който той обича. Тази фигура е вид обяснение в любов, всеки път към конкретния човек. Конят е способен на такива движения, в които губи своя въздух, само и само да покаже своята любов. А пиафе движение се забелязва при жребците, когато те ухажват женската. Всъщност обаче пиафе човек може да види в особения начин, по който се прегръщат влюбените, в походката им. Докато примерно в едно семейство, което трополи заедно от 20-30 години, най-често се вижда раван или тръс, каза с усмивка авторът.
Посланието на този роман е едно. И то е, че ние живеем в свят, в който злото и доброто са се вкопчили здраво. И този път неспасяемо за една от двете страни. Има огромна офанзива срещу човешката природа въобще. Всеки ден ни убеждават, че ненормалното е нормално. Че неестественото е естествено. Всеки ден говорим за различните, което автоматически означава, че ние сме еднаквите. Аз не мисля, че сме еднаквите. Ние сме живи хора. И всъщност това, което е надграждано и което цялата световна история и култура представлява- едно пиафе между мъжа и жената, представете си, че всичко това нещо се издърпа в едни съчинени кабинетни измишльотини, за да се тръгне срещу природата, каза на финал писателят.
Цялата галерия в КАПАНА.БГ
